Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
25.05.2007 23:42 - Да видиш, усетиш и разбереш...
Автор: denitsa Категория: Лични дневници   
Прочетен: 3163 Коментари: 4 Гласове:
0


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

Този път ще бъда по-внимателна докато пътувам с TGV- то. Преди два дни, когато търгнах от Париж към Анже, бях толкова изморена, че не успях да задържа клепачите си отворени. Обръщам повече внимание на картините, които сме сменят през прозореца...Времето е повече от прекрасно, всичко наоколо е зелено, дърветата и поляните са обгърнати от ранното лятно слънце...Линията се движи покрай бреговете на Лоара. Подминаваме селца от по 10 – 20 къщи. Онова, което се набива на пръв поглед са открояващите се на фона на всичко останало църкви...Гледката ми напомня за онези малки селца из Родопите, в които джамиите се извисяват над всичко останало...Тук-там, някъде над дърветата, се открояват замъци, толкова характерна гледка за територията на Франция. Поляни, по които спокойно пасат бели крави (не знаех, че има и такива)...

Така и не разбирам кога съм вече в Нант. Заредена с енергия и желание за нови усещания, отивам на информацията и любезно питам за карта на града. „Италианка ли сте?“, пита ме със стокаратова усмивка мъжът на информацията. „Не, българка“, отговарям гордо аз, но той май не разбира съвсем какво му казвам. Решава да смени темата и да се върне към задълженията си, като се интересува дали за първи път посещавам града. „Имаме един много красив замък съвсем наблизо“, заявава тържествено. Добре де, нали затова ми е картата, за да се ориентирам какво има в този град. След като се сдобивам с нея, десет минути просто стоя и я съзерцавам без нищо да разбирам. Имам в бонус и карта на градския транспорт, която решавам да не вкарвам в употреба, защото съвсем ще се объркам. Веднага разбирам, че Нант не е нито Париж, още по-малко Анже. Няма табели, които ти посочват местоположението, няма указания, така полезни на един изпаднал от нищото или в нищото турист.

Добре, просто ще тръгна на някъде, защото на тази карта като забележителности не виждам нищо повече освен въпросния „красив замък“ плюс една катедрала. Решавам да ги атакувам. Минавам покрай стените на замъка, не мога да разбера къде точно се намира сакралния му вход и продължавам към катедралата. Толкова е висока, че когато поглеждам към върха й вратът ми се схваща. Ужасявам се, когато установявам, че по стените й има някакви зловещи същества, принадлежащи неясно към кой точно от всичките архитектурни стилове (така и не успях да ги науча, когато бях в Университета). Влизам вътре. Мрамор. Всичко е изработено от бял мрамор, от който лъха толкова много студ, суровост, даже жестокост...Това ли е религията? Подчинение и строгост? Тук е мястото да кажа, че хората са луди на тема религия. Специлано в Анже има няколко католически колежа и университета. Хората на моята възраст все още не са правили секс, защото се пазят за бъдещия си съпруг, респективно съпруга. Иначе на всички много им се иска, но не смеят, защото религията не повелява. В неделя никой не работи – няма отворени магазини, няма градски транспорт, нищо – щом Господ почивал в неделя, и простосмъртните можело да почиват. Когато пристигнах преди три дни в двора на общежитието, в което съм отседнала, първото нещо, което забелязах беше църквата, в която, както разбирам в последствие, живеел и абат.

Та, излизам от всяващата страх катедрала, която явно изпълнява мисията си, тъй като започвам да си мисля колко много грехове съм натрупала и бягам надалеч. Озовавам се на брега на някакъв плавателен канал. Едно мостче ме отвежда към островче, наречено Версай. Ученици, влюбени двойки, самотни хора, които се разхождат или просто си седят и гледат нанякъде с отнесен поглед. Тук двойките не се целуват на обществено място (сигурно религията и това не повелява), но пък за сметка на това всички – познати или току-що запознаващи се, се целуват по бузите. По два, три, четири пъти – май бройката е избирателна в зависимост от това до колко симпатичен е човекът от среща. Излизам от островчето и поемам към централната част, само дето се оказва, че такава няма. Навсякъде улици, булеварди, коли, трамваи, заведения...Като в София. Няма ги тихите улички, велосипедистите...В Анже има много велосипедисти и специални алеи, по които да се придвижват. По-късно моята приятелка ми разяснява, че когато е пристигнала в града в началото на учебната година, от общината са й дали колело, което да използва докато си тръгне...Дори и не смея да си помисля, че подобен проект би могъл да бъде реализиран в България.

Ситуацията нещо не ми допада и решавам да се отправя към бреговете на Лоара, тъй като вчерашното ми очарование от нея все още държи влага. Да, ама не. Когато стигам до нея, се оказва, че пешеходна алея изобщо няма. По бреговете й са оставени да израстат огормни храсти и дървета, което пречи на каквато и да било гледка или пък разходка. Отново не намирам, това което искам. Умирам от глад и жажда, имам чувството, че всеки момент ще получа слънчев удар, когато с отчаян поглед съзирам една точа на картата. Ботаническа градина. О да, дано поне това си заслужава. Със сетни сили пристигам до желаното място. Този път уличих! Разбира се, има много зеленина. И езеро. И пейки. ВИП местата са заети от възрастни хора. Задоволявам се с място втора класа, като не позволявам на косачката, която в момента бръмчи на два метра от мен, да ми отрови живота. Пускам си музика и начаса всичко се преобразява. Един бял гълъб каца пред мен. След малко идва още един...“Кога за последно съм виждала бял гълъб? От Асамблея Знаме на мира???“. Снимам ги. Явно не съм единствената, която ги смята за интересни, защото от съседната пейка също се приготвя фотоапарат...Трябва да има такива места и в София. Паркове, където можеш да стоиш часове наред необезпокояван от никого, да гледаш в нищото или в нещото, да четеш, да пишеш на лаптопа си...

-----------------

Вечерта решаваме да отидем във френски ресторант. Е, разбира се не първа класа, а в малко уютно ресторантче, където предлагат менюта от салата, основно ястие и десерт за около 14 евро. Сервитьорката помага в избора на вино. Гледам менюто и не разбирам нищо. Знам прекрасно какво означава всяка отделна дума, но в съчетание с още 7-8 думи, изобщо не мода да разбера за какво иде реч. Успокоявам се, когато французинът, с когото сме, казва със сериозен тон, че менюто е много сложно. Питаме го дали французите често ходят на ресторант. „Не, предпочитаме на ядем в къщи или да ходим на японски, индийски ресторант. Френските ресторанти са по-скоро за бизнес срещи“, обяснява той. Така, в течение на разговора и различните теми, разбирам, че хем си приличаме, хем сме различни. Сега иска да замине за Лондон, за да продължи образованието си и на този етап от живота си няма нищо против да работи и живее в голям град като Париж. Но в момента, в който реши да създава семейство ще се премести на някое тихо и спокойно местенце. Би позволил на жена си да работи, ако тя иска. Тук повечето жени, след като се омъжат и родят по няколко деца (французите, с които се запознах тези дни имаха по 5-6 братя и сестри, а и как да нямат при тази социлана политика!), се отдават изцяло на семейството и не работят. Даже и да работят, могат да го правят на непълен работен ден. Иначе точно в 17 часа всички напускат работното място и се отправят към вкъщи, което за мен е доказателство на фразата, че европейците работят, за да живеят, докато американците живеят, за да работят...

Време е да се прибираме, но вечерта е толкова топла и прекрасна, че се ражда идеята да си направим нощна разходка...Отиваме до замък, датиращ от времето на Кръстоносните походи, чиито огромни стеми внушават величие. Разбираемо е, че англичаните не са успяли нито един път да ги превземат...Градинки със зелени арки, рози...Влизаме в малките съседни улички, където разстоянието между къщите от двете им страни е не повече от два метра...За последно спираме на една от терасите на замъка и се наслаждаваме на гледката – светлините на отсрещния бряг, малките корабчета, които плуват по реката...Във въздуха се усеща носталгия... За миналите моменти, за хората, които чувстваме близки до себе си, за сбъднатите и несбъднати мечти...Тъжно, но въпреки това очарователно...

„Благодаря за хубавата вечер и ще се видим в България:)“, са последните думи, които си разменяме...




Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. framboise - Благодаря за прекрасната разхо...
26.05.2007 09:47
Благодаря за прекрасната разходка! Преди 2 години бях в Нант и ти ме върна там... Градът ме очарова - попаднах там през седмицата и беше наистина оживено...
цитирай
2. denitsa - Пожелавам ти
26.05.2007 10:19
да се върнеш отново:)
цитирай
3. tessy - и аз благодаря
26.05.2007 14:32
за разходката,
извика толкова спомени... може би и аз ще напиша нещо за този период от живота ми.
Поздрави...
цитирай
4. анонимен - български студенти
08.04.2009 00:24
моля ако има български студенти в Нант да ми пишат на boryana_caneva@abv.bg
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: denitsa
Категория: Лични дневници
Прочетен: 83347
Постинги: 20
Коментари: 57
Гласове: 261
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031